Кехлибарената стая
В тази стая живея от 7 години. Тя е твърде малка, но аз си я харесвам. Всъщност, нямам избор, пък и е по-различна от тази на другите хора, на което аз много държа. Вярно, че е семпла и непретенциозна, но аз съм свикнал да се приспособявам. Ето например в стаята ми няма прозорци и за това си нарисувах на стената слънце и три облака. Слънцето се наложи да го нарисувам само с контур, защото самите ми стени са в кехлибарено-жълт цвят.Тях ги получих в наследство от предишния наемател.
От нищо не мога да се оплача. Имам добри и кротки съседи, рядко ме посещават и гости. Единствено съжалявам, че поради липсата на прозорци не мога да виждам дъжда, който обожавам, но в крайна сметка човек трябва да има въображение.
Забравих да ви кажа, че всъщност живея в затвор в килия с номер 2073. Този номер го имам и татуиран на рамото ми. Доста добра татуировка е! В моята стая всичко е единична бройка. В известен смисъл е неповторимо. Имам едно легло, една възглавница, една книга, една кърпа и един чифт пантофи с истински златни звънчета. Те са ми подарък от бившия ми партньор, който сега живее в Канада. И той живее в затвор, ама по-модерен от моя. Той е милионер, така че може да си позволи такъв затвор и такъв подарък.
Най-лошото при мен е, че нямам тоалетни принадлежности. За това сега съм си пуснал брада като на Маркс. Сигурно ми отива, въпреки че нямам огледало, за да разбера със сигурност. Неотдавна ми отнеха всички бръснарски пособия под предлог, че се страхуват да не се самоубия. Какво безумие само! Аз толкова обичам живота! Някога жените казваха, че притежавам убийствен чар и за мен животът има особена цена. После някои използваха това, за да ме обвинят в няколко убийства, за които аз дори не си спомням.
Напоследък съм станал много сантиментален. Вече за 14-ти път чета “Престъпление и наказание” на Достоевски и последните четири пъти все плача на финала, когато изпращат Разколников на заточение. Сигурно навлизам в някоя нова емоционална фаза. Чувствам, че имам нужда малко да подишам чист въздух, да се разходя около затвора, да преосмисля живота си.
Въпреки, че то всъщност, къде да се разхождам като затворът ми се намира в Карлуково. Не знам дали сте ходили там, но няма нищо за разглеждане. Затворът ми се намира накрая на града, някои му викат “Диспансер за душевно болни хора” не знам защо. Питайте “колегите” и те ще ви кажат, че това е място за душевно извисени!
Всъщност, мен ме третират като редови луд, само дето все още си чакам да ми поставят диагнозата. То даже и кучето ми полудя покрай мен и милото сега също си чака “присъдата”. Имаме обща съдба един вид. Аз обаче гледам да не си губя времето. Докато чакам си пиша домашното по български, което учителката ми от шести клас ми беше дала, малко преди да полудея...
06.11.1987г., Карлуково
От нищо не мога да се оплача. Имам добри и кротки съседи, рядко ме посещават и гости. Единствено съжалявам, че поради липсата на прозорци не мога да виждам дъжда, който обожавам, но в крайна сметка човек трябва да има въображение.
Забравих да ви кажа, че всъщност живея в затвор в килия с номер 2073. Този номер го имам и татуиран на рамото ми. Доста добра татуировка е! В моята стая всичко е единична бройка. В известен смисъл е неповторимо. Имам едно легло, една възглавница, една книга, една кърпа и един чифт пантофи с истински златни звънчета. Те са ми подарък от бившия ми партньор, който сега живее в Канада. И той живее в затвор, ама по-модерен от моя. Той е милионер, така че може да си позволи такъв затвор и такъв подарък.
Най-лошото при мен е, че нямам тоалетни принадлежности. За това сега съм си пуснал брада като на Маркс. Сигурно ми отива, въпреки че нямам огледало, за да разбера със сигурност. Неотдавна ми отнеха всички бръснарски пособия под предлог, че се страхуват да не се самоубия. Какво безумие само! Аз толкова обичам живота! Някога жените казваха, че притежавам убийствен чар и за мен животът има особена цена. После някои използваха това, за да ме обвинят в няколко убийства, за които аз дори не си спомням.
Напоследък съм станал много сантиментален. Вече за 14-ти път чета “Престъпление и наказание” на Достоевски и последните четири пъти все плача на финала, когато изпращат Разколников на заточение. Сигурно навлизам в някоя нова емоционална фаза. Чувствам, че имам нужда малко да подишам чист въздух, да се разходя около затвора, да преосмисля живота си.
Въпреки, че то всъщност, къде да се разхождам като затворът ми се намира в Карлуково. Не знам дали сте ходили там, но няма нищо за разглеждане. Затворът ми се намира накрая на града, някои му викат “Диспансер за душевно болни хора” не знам защо. Питайте “колегите” и те ще ви кажат, че това е място за душевно извисени!
Всъщност, мен ме третират като редови луд, само дето все още си чакам да ми поставят диагнозата. То даже и кучето ми полудя покрай мен и милото сега също си чака “присъдата”. Имаме обща съдба един вид. Аз обаче гледам да не си губя времето. Докато чакам си пиша домашното по български, което учителката ми от шести клас ми беше дала, малко преди да полудея...
06.11.1987г., Карлуково