Днес се сетих

Днес се сетих за една случка, която разказваше Иван Ласкин по повод смъртта на Велко Кънев. Случката е следната. Репетирали пиеса в Народния театър и Ласкин, верен на избухливия си нрав, се ядосал на нещо и започнал да вика и псува като хамалин от Централна гара. Повече от пет минути, запенен, не спирал да се самонавива и да нарежда срещу колегите си актьори. Тогава Велко станал, приближил се до него и му креснал (той рядко повишавал тон) - „Млъкни! Ти знаеш ли къде се намираш?! Това е храм! Тук са духовете на най-великите български артисти! Тук е мястото, където всяка вечер идва най-вярната публика! Това място е свято! Ние тук работим!“. Ласкин млъкнал моментално. Просто млъкнал.
Та днес си мислех, покрай обичайните суматохи в офиса, че не е нужно да работиш в Народния театър, за да си дадеш сметка, че мястото където си изкарваме хляба всъщност е храм. А никой не е по-голям от хляба. И от храма!